Книжна любов без насилие
Какво четат съвременните деца и как така "Тримата мускетари" може да не им хареса
Силвия Недкова
Вечерни новини
Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"
Един от основните вододели между хората е отношението им към книгите. Отдавна не съм срещала човек, който да изпитва срам, че не чете. Но пък ежедневно се сблъсквам с хора, които изпитват ирационална гордост от това, че разтварят страници и поглъщат думи. Чувстват се някак по-специални, дори когато цялата им библиотека е от посредствена литература. И имат право – естетическата оценка на литературата се възпитава последователно. Количествените натрупвания на прочетено слово почти със сигурност ще доведат до качествени изменения в отношението към литературната стойност на книгите. Това важи с особена сила за децата.
Конкурентна ли е детската книжка
Днешните деца растат в среда, изобилстваща от всякаква литература, откриваема навсякъде, безконтролно и безсистемно налагана от маркетинг, училище и приятели. Всъщност има някакъв дълбок поколенчески парадокс – за децата днес е повече от естествено да четат, но все повече не понасят това, което са чели родителите им.
И това е обяснимо – най-младото поколение, наречено Z, е първото, родено във вихъра на технологичния бум. Роди се с умни машинки в ръцете си, а книгите за децата Z са това, което радиото беше за нас, поколението X – нещо симпатично, но не жизненоважно. Информацията, която ние извличахме от книгите, те получават като технологично цунами, тя ги залива отвсякъде. Всъщност една от основните функции на литературата – да информира – вече е изключена. Книгите не са източник на знания. Знанията – условно верни - са в интернет.
Киното и телевизията пък превзеха територията на забавлението – остросюжетните визуални творби много по-лесно се вписват в бързия ритъм на съвременния живот. Лесносмилаема наслада за очите и емоциите, засищане на естественото любопитство към живота на другите и подредена в лесни формули фантазия – леснодостъпното кино и многочислените сериали изцяло замениха книгите по тази линия.
Как тогава писаното слово да се пребори с толкова много и толкова обилна конкуренция? За него остава само една, но немаловажна и съществена функция, всъщност точно тази, която превръща книгите в "наркотик" - съпреживяването, развихрянето на въображението и най-вече - съучастието, сътворчеството на читателя.
Когато дете чете книга, то изцяло се идентифицира с нейните герои. Те се появяват в съзнанието му – само негови, собствени, неповторими. Детето изживява историите в книгите много по-дълбоко и интимно, отколкото във филмите, където е само наблюдател на вече изградени от някой друг категорични образи. Книгата позволява да се преведат думите в символи, оставят възможност за интерпретация, която всъщност е почти толкова творческа, колкото и актът на написването. Единственият начин да научим децата да четат е да ги оставим да творят, четейки.
Старанието на образователната система да пречи на този процес
Още с букварчето децата получават текстове, които са далеч от техния свят – високотехнологичен, бърз и пъстър. Те се оказват затворени в представите – ужасно остарели впрочем – на техните родители, дори на техните прародители. Едни и същи стихчета, песнички и приказки – Дора Габе, Ангел Каралийчев, Ран Босилек. В по-горните класове – Вазов, Елин Пелин, Славейков. Системата е зациклила в някакъв момент отпреди 70 години и не се и опитва да се раздвижи. Сякаш нищо не е писано след изброените класици. Най-модерното предложение за включване в учебниците са "Задочните репортажи" на Георги Марков, писани преди половин век. Тук-там се появяват стихчета и кратки текстове от съвременни автори, но някои от тях срещат толкова силен отпор от зомбирани родители, че понякога изчезват от страниците на учебниците, преди още да са отпечатани.
Никога не бих си позволила да отхвърля нуждата от познаване на класиката. Тя е градивният материал за възприемане на съвременната литература, тя носи кодовете, без нея не е възможно да се разберат повечето модерни текстове. Но застопоряването единствено в литература, писана за друго време и за друга реалност, е пагубно.
Родителите, които искат децата им да развият любов към книгите, не трябва да разчитат на училището за това. И личният пример не е достатъчен. Не бива да забравяме – съжителстваме с млади хора, които са от друго тесто, почти извънземни са за нас. Те не познават свят без технологии и не припадат по хартиеното тяло. За тях то е по-неестествено от таблета, по-трудно е. Любовта към него се ражда на друго ниво и по други правила.
Носталгията по "моите детски книги"
Сантиментът на собствените ни спомени ни кара да вярваме, че ако не повторят нашите стъпки в литературното откривателство, децата ни ще загубят нещо свръхценно. Спомням си как упорито настоявах голямата ми дъщеря да прочете "Сърце" на Едмондо де Амичис, книга, която ме беше разплакала някога. Тя отказа. Реших да си припомня защо толкова много обичах тази книга и я препрочетох. Повече никога не я предложих на детето си. Разбрах, че в контекста на моето съвсем различно детство, а и поради недостатъчния избор от детски книги тогава, съм приписала на този слаб детски роман качества, каквито той няма. Децата ми, които са от породата на много четящите, не харесаха и "Тримата мускетари", който беляза ранния ми пубертет. За сметка на това поглъщаха "Нарния" и "Хари Потър" с настървение. Влюбиха се в Пипи Дългото чорапче, но не разбраха Том Сойер. А "Чичо Томовата колиба" изобщо не се вписа в житейската им концепция за абсолютна толерантност.
Трябва да сме наясно – нашето детство си е наше, не на децата ни и те няма и не бива да го повтарят. Включително и по отношение на книгите, които го белязват. Днес достъпът до литература е огромен. Пазарът бълва огромно количество детски книги, а тийнейджърските романи оформиха собствен жанр. Във времената, когато растяха родителите на днешните деца, YA потокът не съществуваше. Заместваха го откраднати от библиотеката на родителите любовни и сантиментални романчета без особени качества, но пък много подходящи за бушуващите промени в пуберското съзнание.
Всъщност в рецептата за възпитаване на книжна любов най-важно е липсата на насилие. Децата имат изключителен усет и инстинкт за открития. Те знаят най-добре кое и чие слово ще се впише по естествен път във въображението им, знаят и как да го открият. Вътрешната детска "информационна система", улеснена от технологиите, също работи прекрасно – има моди и тенденции, които те познават, а ние, родителите, не. Понякога някоя книга се превръща в хит неочаквано. Преди няколко години чух от устата на тийнейджър "Не можеш да се наречеш четящ човек, ако не си чел "Вината в нашите звезди". Почувствах се недоинформирана, макар и да я бях чела - заради пренебрежението, с което я приключих. Литературният ми вкус я отхвърли, но дали не съм пропуснала нещо важно? Дали пък не става дума за ново разбиране на литературата, извън нещата, които съм учила като филолог? Дали не става дума за качествена промяна, която новото поколение читатели носи?
Тяхната съвременна библиотека
Трябва да оставим на децата си възможност да открият книгите сами. Да им осигурим лесен достъп до тях, да ги превърнем едновременно в приключение и спасение от ежедневното. В момента българското книгоиздаване е обърнало специално внимание на детската литература. Издателство "Лист" например упорито продължава една изключителна поредица – серията "Детски шедьоври от велики писатели". Ако детето прочете приказка от Джеймс Джойс например, някой ден ще прочете и неговия опус гранде "Одисей". Издателства като "Точица" и "Рибка" са се специализирали в издаване на съвременна детска литература с високо качество, съобразена с новите детски нужди, жива и необичайна. Издателствата "Фют" и "Пан" имат огромни каталози с детска литература – класическа, с добри преводи и добре систематизирани поредици. Избор има. Детето има шанс да намери своите книги, да изгради любов към тях по естествен път. Но трябва да стигне до това с невидимата подкрепа на възрастните – много невидима и много стабилна.
Отскоро на българския пазар се появи и услуга, отдавна позната на Запад – аудиокниги на български и английски. Ефектът от подобно запознаване със словото е двоен – запълва смислено времето, в което децата са навън, задълбочава познанието за езика (не само родния), изгражда на няколко пласта отношение към речта. Аудиокнигите стимулират отношението към литературата – не изискват застопоряване на енергията на децата в неподвижно четене и им позволяват да съчетаят технологиите с речта. Слушането е базов метод за обучение, а аудиокнигите са ненасилствен начин да се задълбочи образователното ниво на децата.
Живеем във време, когато литературата променя формата и границите си. Тя е пъстра и многолика, а децата ни са по-подготвени от нас да приемат новите ѝ форми. Всъщност, ако се откажем от закостенялата си представа за книгите като прашни кубчета скука, като крепост, която трябва да бъде обсадена и преодоляна, можем да научим много от тях,. Книгите са любов - нея трябва да подарим на децата си. А всяко насилие, дори с привидно добра мотивация, убива точно любовта.
3 коментара
Хайде да мислим.
Четенето е средството за възприятие, което изисква най-голямо усилие и съсредоточаване. Едно е да гледаш живи картинки на екран, съвсем друго е съсредоточен в книга да създаваш своя реалност.
Преди години дъщеря ми трабвало да пише съчинение по някаква глава на "Под игото". Тя се спънала в езика и абсолютно далечните й времена, нрави и събития и - естествено - предпочела да си изтегли някаква по-съвременна киноверсия на Под игото. И в работата си разказала видяното от филма. За срам на фамилията - двойка. Просто тя е описала режисьорската трактовка, която няма нищо общо с Вазовата.
Но четенето освен нагласа, иска и подготовка. За поколението Зет може да е странно едни хора да се мушкат с едни остри железа, да са влюбени до полуда и приятели до смърт, каквито са мускетарите или да реват с глас като мен, когато навремето четях за мъките и нечовешкото благородство на роба Том на Бичерстоу, просто защото нашето поколение вече знаеше кой е Ришельо, кои са мускетарите, кирасирите, хусарите, какви битки са се водили тогава между католици и протестанти, за Кромуел и Английската буржоазна революция, знаеше за търговията с роби, за робството в плантациите, за американската Гражданска война.
Минавайки през литературната съкровищница с мускетарите на Дюма, историите на Марк Твен, през разказите на Мопасан и тези на Бунин, човекът натрупва и може да стигне дори до Марсел Прустовия Пътят към Суан, до Достоевски, до Унамуно, до Томас Ман.
Може да стигне до висшия клас.
Простете, но търкаляйки се по пъстрата черга от фентъзи станчето на Роулинг, да опиташ стигнеш до жестоките разрези на Хемингуей (Старецът и морето, За кого бие камбаната и пр), например е толкова непостижимо, колкото да тръгнеш пеша за Луната.
Нали знаете колко е обемна Война и мир? Кое дете Зет ще зареже орките и другите измишльотини, за да се открие характерологията на една велика нация? И какво - ще се лиши от Толстой? А от Ремарк? От Маркес?
И какво ще стане с това поколение на мърдащи се картинки?
А твърдението, че от приказката на Джойс детето Зет ще стигне някога до Одисей е толкова наивно, че моля авторката да отиде в една библиотека, да вземе книгата, да я отвори напосоки и да опита съсредоточено да изчете 10 страници.
Четенето е усилие. Най-благодатното усилие, защото колкото повече се "насилваме", толкова повече облагородяваме душата си.
До коментар [#1] от "D-r D":
Докторе, знаете ли с какво е известна тая Силвия Недкова, която наедро изхвърля от пантеона Вазов, Елин Пелин, Славейков, Ран Босилек, Каралийчев? И защо е пропуснала Ботев, Запискита на Захари? И те са доста по-тегави от Хари Потър и Марвел историите.
Стари били... Стари ли са любовта на Рада, старо ли е благородството на Моканина, архаична ли е саможертвата на Бенковски, Волов, Караджата? А Хайтовите планинци-светци?
Силвия вместо да заменя таблета от ръката на дъщеря си със случайна книга от библиотеката на Дюма/Вазов/Каралийчев, доста преди това е трябвало да й говори за света им, да я потопи в него и да й го отключи.
Онзи ден разказвах на сина си как съм попаднал на един роман за войната през очите на германец. Говорихме дълго. Сещате ли се какво поглъща сина ми, програмиста, в момента? Книгата иска подготовка. Както и възприемането на всяко изкуство.
До коментар [#2] от "masay":
[quote#2:"masay"]Докторе, знаете ли с какво е известна тая Силвия Недкова,[/quote]
На мен с нищо, ама попитах гугъл - имала книга стихове. Вероятно оттам и самочувствието.
Да, Вазов и преди нея са го отричали. Ама това го е правил кръгът Мисъл: Пенчо Славейков, д-р Кръстев и Петко Ю.Тодоров. По-късно и П.К.Яворов. Техните имена българите не търсят в гугъл.
Моят баща е работил с Елин Пелин в последните му години и ми е преразказвал техни беседи (по-скоро монолози) за уникални събития от живота му: за отношенията с царя, за творчеството му, за героите му.. Уви, тогава изобщо не ми хрумна да ги запиша.
Това с борбата да предпазим децата си от насилието в литература ме докарва до позиви за рефлукс! Някаква Истанбулска конвенция за литературата ли се готви? Панегирик на стерилната джендър книжнина ала Хари Потър. Да се махнем от реалния свят в безполовото фентъзи.
Но ще трябва да изгорим и Омир, защото в Илиада и Одисея се избиват и за лоша дума, пък оня слепият и прекалено подробно обяснява какво става когато мечът срещне кост...
Ами Ремарк? На Западния фронт нищо ново? След Хитлер сега отново на кладата.
Ами Хемингуей? Наскоро си препрочитах За кого бие камбаната и дори аз прескачах протяжните натуралистични сцени как републиканците мъчително умъртвяват съселяните си монархисти или подробното описание как трима фалангисти изнасилват героинята върху трупа на баща й.
Според г-жа Недкова явно трябва да счупим огледалото. И да оставим в ръцете на Зет поколението само стиковете на игрите, в които добрите с точен изстрел пръсват главите на лошите.
Ама това е само на ужким, нали?
Моля някой, който познава г-жа Силвия Недкова, да й предаде моята молба:
Зад църквата на централните гробища е парцелът, където са погребани Алеко Константинов, Петко Р.Славейков, Пенчо П.Славейков, Елин Пелин, Димитър Димов, Димитър Талев, Павел Вежинов... Гробовете им са изоставени и тъжни.
Събирам приятели да опитаме да им придадем по-уважителен вид. Ако проявява интерес..
Както и всеки, който желае.
Дори и Капитал. Защо не?
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.