Да си майка, баща и половинка от себе си

Мария Касимова-Моасе

Вечерни новини

Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"

Никога досега не съм правила подобно интервю. След няколко разговора очи в очи, да си задам въпросите в писмен вид и да получа видеофайл, малко филмче в ютюб, посветено изцяло на мен и моя журналистически интерес. Да, но на Йови (официално Йовка Караиванова) винаги й идват наум някакви решения, за които другите не се сещат. И ей така ми прати отговорите си в звук и образ, далеч по-живо от онова, на което съм свикнала от практиката.

Познавам я от сравнително скоро, покрай една обща компания, с която се оказахме на море преди две години. Беше със семейството си - мъжа си Александър и три от четирите им деца. Разбира се, първоначално интересът ми към нея си беше чисто по майчински битов - как се раждат и отглеждат у нас четири деца, при положение че аз едва се справих с моите две. После си поприказвахме за разни несъществени неща, които, както винаги, водят до съществени заключения. Като това, че Йовка и Сашо са специален тип родители - от тези, които са създадени да възпитават и отглеждат хора.

Година след запознанството ни се случи така, че Сашо почина. И Йовка остана с трeтокласника Ради, шестнайсетгодишния Борко, абитуриентката Мими и най-големия - двайсет и тригодишния Иван, който учи в Мюнхен. С тази мощна семейна група няма как меланхолично да заключа, че е останала сама. Истина е обаче, че за тези четири най-важни в живота й същества Йовка вече е и майка, и баща. Честна дума, ето с това не знам как се справя човек - със загубата и мъката, които да обясниш на децата и да поемеш от тях, с отговорността да продължиш, с трудността винаги и за всичко да си само ти, при това някак разчетворен, с новия смисъл на твоя собствен живот... И попитах Йовка. А тя ми направи видеоразказ за себе си, децата и Сашо. Предавам го почти в автентичния му вид - само за картината си представете едно усмихнато момиче с вид на гимназистка, което говори с точните думи и за нищо на света не си позволява да заплаче.

"Понякога ми се иска да съм по-силна. Да приемам живота и предизвикателствата му по-леко, по-смирено, без напрежение. Не ми се получава. И понякога си мисля, че ще полудея. Но в момент на най-голяма интензивност на чувствата някак се съвземам и си казвам: "Не искаш ли прекалено много, бъди по-снизходителна към себе си. Дай си още малко време. Направила си всичко, което е по силите ти в момента. Помни, че имаш отговорности най-вече към своите деца - те имат само теб. Заради тях трябва да се съхраниш, трябва да оцелееш и да продължиш напред с болката." И аз продължавам да се усмихвам. Удивително е, че съм ведра въпреки всичко - сигурно това е някаква маска, която иска да скрие дълбоката тъга, но пък това ме кара да се чувствам по-добре.

Загубих най-добрия си приятел. Този, който стои винаги зад гърба ти силен и стабилен. Който те накара да повярваш в себе си, когато никой не вярва в теб, и те заразява със своя ентусиазъм и енергия. И така закрачваш като войник - без страх. А после пак той те прегръща в моментите, в които се чувстваш най-изоставения човек на земята. И те разсмива с най-милата шега...

От време на време ме обхваща огромно отчаяние и не мога да си намеря място. Но точно тогава все се появява някой, който да ме изтръгне от това състояние. Даже случайно срещнат човек на улицата ще ми каже нещо позитивно и то ми връща силите и доброто настроение. Често получавам и знаци от съдбата - примерно малко червено сърчице, изпуснато на прага на външната врата, или червена роза, оставена на пейката в парка. Това са сладки малки съвпадения, които те карат да чувстваш, че въпреки всичко животът те обича и любов струи отвсякъде.

Днес семейството ми е същото, но без Александър. И понеже няма вакуум в природата, за да се справим, ние трябва да развием качества, които са ни липсвали, защото не ни се е налагало да ги имаме. Наложи ни се да пораснем твърде бързо. Големият ни син трябваше да поеме много сериозни и отговорни задачи. Аз станах едно двойно родителско тяло и ми се налага едностранно да взимам решения по отношение на възпитанието и образованието на децата. Всички трябваше активно да се включат в грижите за малкия Радослав - той все още не ходи дори сам на училище. Семейството ни днес е по-задружно, по-мъдро и зряло - всички поемат задачите си и не мрънкат. Осъзнават новата ситуация...

Да си майка е благословия, най-голямото щастие на Земята. Когато нямах деца, държах много да направя кариера и да се развия професионално. Дори смятах, че жените сме наказани от природата да раждаме деца, защото всяко раждане ни изкарва от строя за дълго време. След като се роди първият ми син, разбрах, че най-голямата радост е да дадеш живот на едно човешко същество. И после да му разкриеш красотата на света, в който живеем.

Със Сашо искахме да си създадем среда, в която и на двамата да ни е хубаво, затова си направихме голямо семейство. Интуитивно имах много ясна и точна представа как трябва да се отглеждат децата. Едно дете има най-вече нужда да бъде обсипвано с любов. За него няма значение как ще бъде облечено или какви играчки ще има, ако не е обичано.

Ролята на майката е важна, защото тя разкрива на детето си тайните на света така, както на нея са и били разкрити от нейната майка. През нея то придобива светоусещане за камъчето и тревичката, за калинката и цветето, както и за всички чувства и емоции. Ние залагаме основите на това дали нашето дете ще бъде щастливо или не, защото предметите, обстановката около нас са неутрални, но ние ги свързваме с нашата моментна емоция.

Децата порастват в момента, когато им позволиш да започнат да правят своите избори в живота сами. Най-важната роля на родителя е да създаде увереност у тях, че могат да се справят с всяка ситуация в този живот и че са направили най-добрия избор при съответните обстоятелства. Много исках да съм идеална, супергерой, пример за подражание, но не съм. Имах много планове за живота си, исках да направя много неща, но не успях. Сашо ми липсва всеки ден - за мен той беше идеалният, съвършеният човек. Двамата си бяхме напълно самодостатъчни и това беше истинската любов, завършената, цялостната. Много е трудно да се разделиш с нея принудително. И да си половината на онова общо цяло, която да трябва да функционира пак като едно.

Сега правя други неща, по друг начин, защото така се налага. Животът е странно нещо, тъкмо мислиш, че всичко си подредил, и в следващия момент то рухва. Тогава трябва да започнеш отначало с други правила на играта. Аз сега нямам право да се предавам, защото децата ни ме гледат как се справям. Въпреки всичко дълбоко в себе си вярвам, че колкото и животът да изглежда хаотичен и непредсказуем, някой – най-вероятно ти самият, си причината той да протича по определен начин. Не си жертва на обстоятелствата, а двигател. И искам нашите деца със Сашо да го знаят и да го могат.