Мама, когато я мислят за баба

Дойде обаче онзи прекрасен ден, в който и нашият живот се изпълни със смисъл. Започнах да чета всякакви книги за отглеждане на бебета. Спазвах стриктно всички препоръки на специалистите. Отслабнах драстично, защото, въпреки че бебето беше спокойно, аз почти не спях, почти не се хранех. Лекарката, която идваше за консултация, се шегуваше: "Къде ти е тялото, момиче? Скоро ще изчезнеш. Бебчо изяжда по 150 грама, а мама изяжда ли поне 100?" По-късно осъзнах, че всъщност тревогата ми е била дали ще се справя, дали ще бъда добра майка, след като не съм го родила аз. Тогава още не знаех, че няма никаква разлика в това дали рожбата ти е излязла от твоята утроба, или са ти я родили. Всъщност те и дъщеря ми ми я родиха, защото аз почти не участвах – просто ме упоиха, оперираха ме и се събудих майка и на дъщеря. Ако някой сега ми каже, че има разлика в това да родиш детето си и да го осиновиш, готова съм да "нося от стотици кладенци вода", но ще докажа, че не е така! Безсънието, тревогата, треперенето дали ще проходи, дали ще проговори, дали ще му пораснат зъбки, радостта от първата изречена думичка, топлината от протегнатите за прегръдка ръце са едни и същи. Единствената разлика е в това, че когато го раждаш, мъките са за няколко часа. А когато го осиновяваш, ходенето по мъките, по институциите, е дни наред. Даже, когато не си го родила, отговорността и притеснението са може би повече...

Докато растеше синът ни, се притеснявах, че майките на връстниците му са по-млади от мен. Тревожех се кога, дали и как да му кажем за особеността на идването му в семейството. Той беше будно дете и един ден сам подаде възможността. Докато разказваше как е минал денят в детската градина, ме погледна с едни хитри очички и попита: "Мамо, кой се е родил пръв?" Аз не го разбрах: "От кого и кого? Щом се сравнява, трябва да има поне две неща." Той уточни, че пита за Господ и човека. "Щом Господ е създал човека, значи вероятно той се е родил пръв", подредих логиката аз пред малчугана си. Той се усмихна и ме похвали: "Правилно!" И светкавично ме "стрелна" със следващия си въпрос: "А аз кога се родих – преди да станеш булка или след това?"

Тук ми "светна лампичката", че това е "онзи" момент. И заразказвах на този четиригодишен философ: "Има едни мами и татковци, които много искат да си имат бебе, но не могат да си родят. Има пък едни други мами, които могат да си родят бебе, но не могат да си го отгледат. Тогава отиват в една голяма бяла къща и оставят там малкото. Ние с тати сме от първите. Отидохме в Къщата и казахме, че искаме най-умното, най-доброто, най-красивото бебе и те ни дадоха теб!" Той помълча. А после каза: "А аз колкото Малечко Палечко ли бях, когато ме взехте от Къщата?" Отдъхнах си - бях казала важното. Детето ми реагира още не знаех как. Нямах представа какво и дали въобще е останало нещо в детското съзнание от разказа ми. След две години разбрах, че наистина сме получили от съдбата най-умното и добро дете. Докато коментирали с майка ми филм с подобна съдба на дете, синът ни казал: "Е, то не е важно кой те е родил. Важно е кой те е отгледал, кой те обича и кой се грижи за теб!" Майка ми била втрещена – нима знае?! Да, знае. И нещо повече – прескочена е тревогата от това да научи случайно, от "доброжелатели" в "най-подходящия" момент. В следващите години на няколко пъти имахме възможност да споменаваме нещо по темата. Никога обаче не се фиксираме в нея.

И така дойде следващото "изпитание". Другата от двете най-големи радости в семейството ни – раждането на дъщеря ни.

Тя се "случи", когато вече никой не очакваше. Аз бях изключително ангажирана, работех на две места и когато започнаха неразположенията, последното, което ми дойде наум беше, че може да очаквам бебе. Започнаха се едни изследвания, едни тревоги, едни лоши мисли – нямах време за боледуване, а още по-малко за умиране - имах дванайсетгодишно дете за гледане. Навлизаше в така наречените "трудни години". Пред лика на Богородица в къщата й в Ефес, Турция, му бях казала колко той е всичко за нас. Бях благодарила за появата му. Бях му признала, че е напълнил дома ни с живот, а живота ни - със смисъл. Но въпреки всичко новината, че идва бебе, беше колкото радостна, толкова неочаквана и тревожна за това как ще бъде приета. Разумното ни дете отново "ни подаде ръка". Бъдещият батко очакваше бебето може би повече от всички нас. Заричаше ме да не записвам малкото на пиано. Свиренето било не особено долюбвано от него занимание, но за да не ни разочарова, свирел. Спряхме го, разбира се. Отначало и в училище всичко беше наред. Малката растеше, а моето внимание почти изцяло беше погълнато от грижите по нея. Смятах, че баткото вече е голям и се справя сам, но се оказа, че не съм била права. Отчетох го, когато успехът му в училище започна да върви надолу. Спомних си колко пъти е вървял до мен и ме е питал: "Мамо, ти мен обичаш ли ме?" А аз всеки път отговарях утвърдително и даже се изненадвах на въпроса му. А не е било достатъчно.

Сетих се за една стара мъдрост от народните ни приказки, един ден го гушнах до себе си и поисках да ми подаде ръка. После го попитах кое от пръстчетата му да боцна, че по-малко ще го заболи. Той инстинктивно се отдръпна. Разбира се, че нямах никакво намерение да го наранявам! И разбира се, че очаквах точно такава реакция. Тогава му обясних, че чувството на родителя към децата му е същото. Всяка от рожбите е еднакво мила. Обичта не е едно цяло, което се разделя на колкото са децата, а е отделна, цяла за всяко от тях. Извиних му се, че вероятно съм го пренебрегвала, защото бебето ми отнема по-голямата част от времето и вниманието, но е така, защото тя все още не може да се грижи сама за себе си. Когато пораснаха, намирах начин да казвам пред двамата къде на шега, къде наистина, че той винаги ще има дванайсет години повече от обичта и вниманието ни в сравнение със сестра си. Не за друго - просто защото се е родил по-рано и винаги ще бъде първото ни дете.

Днес синът ни е най-верният ни "съюзник", помощник в отглеждането и възпитанието на дъщеря ни. Въпреки старанието ми разликата в поколенията си я има. Всъщност нашите връстници вече имат внуци, които са почти на възрастта на дъщеря ни. Разликата помежду ни е 40 години. Не съм се предала, даже напротив. Полагам дори повече старание и участвам активно в живота на по-малкото ни дете. Съучениците й ме приемат в някакъв смисъл като част от класа. Майките им са до една много по-млади от мен, някои дори биха могли да са ми дъщери. Но познайте кой организира партитата за Коледа, за края на учебната година, кой ходи на екскурзия с тях? Допреди две години, когато бяха по-малки, винаги им измислях по някаква изненада за различни поводи. Майките знаят и разчитат на креативността ми. Смятам за изключително важно да създаваме спомени на децата си. Спомените, свързани с родителите, с детските години, са богатство. Осъзнах го напълно с второто си дете, когато станах майка на по-зряла възраст. Сега полагам сериозно усърдие да създавам спомени на дъщеря ни – с изненади и пътувания в странство. Защото си мисля колко ще е хубаво, ако един ден се случи тя да си каже: "Тук, в Рим, бях за пръв път с мама."

Не крия, че често не разбирам днешните деца. Нямам спомен например да съм помагала да сина си с уроците. С малката също не се включвам, но не мога да се преборя с лекото й неглижиране на важността на образованието. В такива случаи ми помага брат й. Много пъти се допитвам до него как да реагирам в разни ситуации с нашата почти тийнейджърка. Аз самата също се старая да съм информирана за интересите на поколението на дъщеря ми – музиката, филмите, модата. И невинаги съм във възторг. Труден ми е балансът - да не залитна в другата крайност и да изглеждам инфантилна в поведението и реакциите си. Старая се да съм в крак с новите технологии. Разбрала съм, че колкото повече се уча от сина ми и дъщеря ми, толкова по-успешна майка съм. Осъзнавам, че това е начин децата ми да не се притесняват от възрастта ми. Преди известно време посрещах дъщеря ни от училище. Нейна съученичка се втурна към мен, гушна ме и каза: "Ти си на 30, нали?!" Изненадах се каква може да е причината за тази спонтанност. И разбрах - бях се облякла "фешън". Това беше провокирало госпожицата, разбрах го по възторга в очите на дъщеря ми. Стана ми мило - когато един на дванайсет каже на друг на петдесет, че е като на трийсет, това е огромен комплимент.

Преди известно време по някакви причини напълнях с двайсет килограма. Чувствах се зле в тялото си и в безпокой със себе си. Докторите ме наплашиха и разпоредиха да сваля излишното тегло. Положих сериозни усилия и се справих. Напоследък обаче започнах пак да похапвам по-безразборно и изкоментирах пред дъщеря ми, че съм наддала. Тя ме погледна и каза: "Мамо, моля те, не напълнявай пак, така си по-млада." Спонтанността на "будната ми съвест" колкото ме зарадва, толкова ме накара да се замисля. Разбрах, че за нея не е все едно как изглеждам - винаги ми е казвала и показвала колко се гордее с всяко мое постижение. Замислих се колко ми е важна оценката на децата ми. Най-важната! Спомних си, как когато беше малък, синът ми, след като беше прочел едни приказки, ми беше казал един път: "Мамо, обичам те колкото солта!", а друг път: "Мамо, обичам те колкото зениците на очите си!" По повод 50-годишния юбилей ми направи най-прекрасната изненада – без да се обади, просто се появи на вратата. Отпразнувахме и след по-малко от 24 часа се върна в Западната си Европа. Щом се научи да пише пък, от дъщеря си получих най-безценния "сертификат". В собственоръчно изработена книжка по повод 8 март беше написала: "Моята майка е много красива. Има коса на русалка. Очите й са кафяви като шоколад. Устните й са като листа на рози. А бузките й са мекички и пухкави, само за гушкане. Ръцете й са нежни, топлички и много хубаво галят. Мама е много добра, обичлива, благосърдечна и весела. Има заразителен смях, но понякога е строга. Аз съм много щастлива, защото тя е моята най-добра приятелка и аз БЕЗКРАЙНО я Обичам."

Сега, на петдесет плюс, с пораснал син и растяща дъщеря, със сигурност знам едно - не е важно на колко години ще станеш родител. Важно е да поискаш да бъдеш такъв!