Дневникът на една майка на второкласник

6.50 – Кафето е готово. Вадя продуктите за закуска, за обяд, за следобедна закуска. Всичко трябва да се приготви у нас, за да е здравословно. И за да избегнем всякакви алергични реакции към соя, яйчен белтък, котки, пелин и към брези и брезови производни. Нищо, че е ноември, а те цъфтят в края на март.

7.00 - Будя второкласника. Вадя и гладя дрехите за училище.

7.10 – Будя второкласника. Допивам кафето си.

7.15 – Будя второкласника. Заспал е в банята, докато си слагал пастата за зъби, поседнал на ваната...

7.20 – Драма!

"Защо не сме оставили телефона да се зарежда през нощта, мамо?! Само 18% е! Сега трябва да ходя без телефон на училище!!! Да, не е разрешено, но Мишо и новата Александра, и Стоян си ходят с телефоните и госпожата, даже от заМиналнята, нищичко не им казва, представяш ли си?! А нали не може? Оф, добре тогава! Само аз ще съм без телефон... За какво ми е да слагам смарт часовника? С него не може да се играе... ооо, добре, мамо! Даааа, обличам сеееее...."

7.30 – Опит 28-ми да си вдигне чорапа от земята с помощта на два от пръстите на краката – неуспешен. "Дааааа, обличам сееее...."

7.45 – Обядът е готов. Вадя го от фурната. Ухае чудесно. Правя сандвич за закуска, нарязан на малки хапки, всяка хапка увита в отделно фолио, за да съм сигурна, че ще ги изяде.

7.55 – "Кое е по-безполезно, мамо? Чипсът или шоколадът?" – докато вдяна, че ме пита кое е по-вредно, второкласникът вече ми заявява, че дневните му пари ще отидат за чипс, защото ще може да почерпи повече приятели. Мисля да го лиша от дневни. Тези кутии, които приготвям всяка сутрин, за кого са?!

8.05 – Лека паника!

- Благодаря, мамо! Ти си най-добрата! Даааа... обувам сеееее..."

8.15 – Тичаме към училището. Добре, че само минаваме един подлез и сме там. Не ми се мисли, ако живеехме по-далеч. Моля охраната да ме пусне с детето до стаята им и с кършене на пръсти обяснявам на госпожата, че не сме готови с проекта от шипки. Тя ми казва, че е бил за миналата седмица. Пращам въздушна целувка на моя второкласник и се гмурвам в работния си ден.

9.00 – Седя пред компютъра, пиша и в същото време пресмятам, че голямото междучасие е започнало. Ноември се е свъсил и температурите са паднали почти до нулата. Отвън прехвърчат нещо като снежинки. Звъня на сина. Не ми вдига. Нищо, дала съм му шапка. Дано се сети да я сложи.

9.02 – Звъня отново. Няма отговор.

9.05 - Звъня. Чакам дълго. Сигурно си е свалил часовника... Защо?!

9.06 – Пак звъня...

9.10 – Голямото междучасие свърши. В час са. Няма да звъня...

9.45 – Обажда се. Забравил е да си сложи тетрадка номер 1 по "Български и литература". Изчезнала му е острилката. Мога ли да му занеса? Ех... Зарязвам работата и излизам.

12.05 - Пристига мейл от госпожата. С домашните за следващия ден. Нямаме все още електронен дневник, но все пак сме в XXI век и електронната комуникация е улеснение. Хвърлям бегъл поглед: две страници от помагалото по математика, една страница от учебната тетрадка, страница и половина от учебника. Две страници от тетрадката по "Околен свят". Шест думи, по два реда по английски език. Две страници от помагалото "Четене с разбиране". Четене от читанката и една страница от учебната тетрадка на читанката... Ясно. Пак ще дописваме домашните у нас.

14.30 – Прибирам се, натоварена с покупки от близкия пазар. В главата си пресмятам, че ми остава още малко работа на компютъра, преди да се захвана да готвя за вечеря, а другото ще го дописвам после. Размразявам вкочанените си ръце. Забравих си ръкавиците, когато излизах. А се чудя на кого се е метнал второкласникът, че губи вече трети чифт... Телефонът звъни. Госпожата от занималнята.

14.45 – Петнадесет минути слушам, като успявам само да вмъкна "да, разбирам...", "извинявам се...", "да, да... ще взема мерки"... Синът ми е "хванат" в коридора с друг негов съученик от директора по време на час (нищо, че са в занималня – има строг график с часове и междучасия и следобед). Двамата си викали "лоши думи". Госпожата е ядосана. Авторитетът ѝ на педагог с трийсетгодишен трудов стаж в училище е застрашен! Опитвам се да овладея ситуацията и обещавам, че след десет минути ще отида да си го прибера. "И да знаете, нищо не е написал от домашните..."

15.00 - Изчаквам при охраната. От стълбите се разнасят горки ридания. Появява се. Бърше нос, влачи раницата... Отчаяно се хвърля да ме прегръща. Извинява се, че е казвал "лоши думи". Хлипа и ме гледа с очи, плувнали в сълзи. Питам го какви "лоши думи". Отказва да отговори и се свива в якето от срам. Повтарям въпроса настоятелно. Прошепва: "Думата с Ф..." "Fuck?" "Дааа...", прохлипва. Мълча. Взимам на гръб раницата и тръгваме. Той също мълчи. Наум съм казала вече хиляди пъти лошата дума по адрес на YouТube и всички геймъри, до които успява да се добере, въпреки всевъзможните защити и програми за родителски контрол. "Наказан ли съм?" – пита ме плахо. "Ще видим." – отговарям. Отговорът предизвиква нова вълна ридания: "Значи съм накаааазааан..."

16.30 - Приключили сме с четенето и околния свят. Остават английски и математика. Тях - след тренировките. Мятам якето, грабвам сака и изхвърчаме.

16.50 – Тренировките за днес са отменени. Забравил да ми каже, че треньорът им го е съобщил миналия път. А пък и на него вече много не му се ходи на тренировки. Защото никога нямало да стане толкова добър, колкото Стили...

18.15 – Отхвърлили сме част и от математиката. Седи и пише втори ред от четвъртата дума по английски. Аз слагам последните съставки в яхнията и я оставям да ври. Моли ме за шоколад. Отказвам.

18.30 – Отново моли за шоколад. Още седи на първи ред на пета дума. Проверявам кутиите с храната от училище – изял е три хапки от закуската. Бананът е скашкан. Обядът не е докоснат. Обядвал чипс. Майка му на Митко дала на Митко дневни и той го почерпил. Гладен е. Не може да чака яхнията. А и не обичал манджа.

19.00 - Решаваме задачи. "Това е бебешко, направо!" – казва и пише, че 21+7 е равно на 26.

20.30 – Пускам пералня, мия чинии и сядам пред компютъра, за да довърша работата си от днес. "Мога ли да поиграя малко на телефона?" Кимвам. "Ура! Значи не съм наказан!!!" Сепвам се. Fu*&ck! Забравила съм за "думата с Ф"... Обяснявам, че е за последно обаче!

21.00 – "А днес знаеш ли, че Иван открадна гаджето на Георги? После му го върна, но Георги..."

- Ами така! Тя първо искаше да е с Георги, а после каза, че ще е гадже на Иван и Георги се разплака... Добре, че нямам гадже! И нямам такива проблеми..." Разрошвам косата му, гушвам го и мислено се моля тези "проблеми" при нас да започнат чак в трети клас. Поне. Продължавам да пиша на компютъра.

21.30 – Звъни таткото по скайп. Разбирам от разговора между двамата, че днес не бил "много добър ден", но все пак бил "добър", защото е можело да бъде наказан, но му се разминало. Категорично отказва да назове причината. Казва "лека нощ" и ме оставя аз да разяснявам ситуацията на другия родител, като ме заклева обаче да не казвам за "думата с Ф".

22.00 – Прозяваме се. Душ. Ляга. Ще чета приказка.

22.15 – "Знаеш ли, че искам да ме запишеш да свиря на саксофон? Като Арман. От Истанбул.... И искам пак да отидем до там."

22.30 – Дишането му се е успокоило. Целувам го нежно. Мисля си, че щом иска, ще намеря време и за саксофон... Майките винаги намират време. Гася нощната лампа и отивам да пиша.

00:40 – Навивам алармата. Сещам се за онази карикатура, която показва едно малко и едно голямо извънземни. Голямото с укор пита: "И ми казваш чак сега, че ти трябва човек за проекта в училище утре?" След днес съм убедена, че малкото извънземно е второкласник. Телефонът показва, че ми остават пет часа и 40 минути време за сън. Достатъчно време. Като за майка.