Децата и Госпожата – кино от малките за големите

Имах период, в който работех и с ромчета от квартал "Аспарухово". Тези прекрасни малчугани от махалата се учеха на български чрез стихчета, песнички и определени арт практики. Това им помага да могат да общуват свободно, защото у дома не говорят български език и гледат основно турска телевизия. В това няма нищо лошо, разбира се. Но родителите са тези, които бутат колата, а ние - даскалите, сме огънчето, горивото за нея. Ромчетата се оказаха невероятни деца - будни, весели, винаги готови за щуротии! И пеят като за "Грами"!

Преминах през различни периоди, докато си намеря мястото във Варна. Много исках да режисирам театрални представления, но досега това в родния ми град не се получава - продължавам и днес да търся своята Синя птица в театъра. Затова реших да трансформирам тази тъга по невъзможното в позитивна енергия и започнах да организирам бутикови киносрещи в града. Първото ми такова киносъбитие бе преди седем години в отдел "Изкуство" на регионалната библиотека. Тук открих хората, които осъзнаха стойността на нещата, в които вярвам. И сега работим заедно, защото всички сме убедени, че има много филми, които трябва да се видят и обсъдят, и защото винаги има какво да научиш от авторското кино. И решихме да въведем в това децата.

От миналата година съм член на страхотния екип в ЦПРЛ - Общински детски комплекс, Варна, където децата творят светове в танц, песен, театър, картини, фотография и придобиват знания за различни области от живота, който ние, големите, сме конструирали. В момента ръководя детска киношкола "Братя Люмиер" и заедно с хлапета от различна възрастови групи се учим на изкуство, учим се да разсъждаваме и анализираме филми, които гледаме заедно. Учим се и да пишем за филмите - вече си имаме и свои текстове в сайта kinoto.bg. Опитваме се в А, Б и В-то на сценаристиката, снимаме, монтираме.

През първата година от съвместната ни работа заедно създадохме филмчето "Децата и Госпожата", в което всички си говорим с камерата. Имаме си млад оператор – тринайсетгодишният Максим Панков, който неотлъчно ни следи с тежката машина. Имаме и фотограф, който наскоро направи дебют с изложба по зададено упражнение – Стелиан Ганчев е баткото, на когото винаги мога да се доверя - той ми е нещо като основна опора в задачите. Имам хлапета, които ми повярваха, че театралната сцена е магическа, и вече ходят редовно на театър, защото "ТО ТЕАТЪРЪТ БИЛО НЕЩО ХУБАВО!"- както каза Данчо. Калина, Боги, Божана, Миа, Йони, Деспина, Вики са много забавни фантазьорки, като освен киното всяка от тях има и други извънкласни интереси: спорт, английски, математика, рисуване, балет Имам забавни деца като Емил Христов, с когото постоянно спорим на тема Холивуд или европейско кино и защо предпочитам да гледам "странни и бавни" европейски филми вместо филми със специални ефекти, които се прожектират в мола. Упорито дебатираме, понякога дори искри прехвърчат, но на финала винаги си стискаме ръцете с усмивка. Защото Емо знае, че никога няма да го задължа да прави нещо, което не иска. Истината е, че аз не съм от госпожите със "задължителните работи" - действаме само ако детето иска. Когато пък инициативата идва от името на детето, действаме на бързи обороти - знаем си, че идеите са като врабчетата и умеят да отлитат внезапно и неочаквано.

За нашия любителски филм "Децата и Госпожата" подготвихме сценарий, който в процеса на работа се промени. Но основната идея, която ни ръководеше, беше децата да бъдат искрени пред камерата, да не се страхуват от нея. Затова си отговаряхме на директни въпроси: математика или български език, от какво се страхуваш, какво те натъжава, какво обичаш и какво не обичаш да правиш? Делнични въпроси, които обаче помагат на възрастните да ги разберат, да се опитат да заговорят на техния език.

В нашия филм няма актьорски задачи, а лично откровение. А Госпожата, т.е. аз, разказва за филмите от своето детство, за киното, което я вълнува. И за това как, след като натрупа още години и опит, ще намери решението на един основен, световен въпрос - как да се спаси Земята от унищожителните ни сили. Е, в нашия киносюжет Госпожата едва ли ще открие правилния отговор, но поне има шанс да улови Златната рибка, която обаче може да изпълни само едно нейно желание. И то е децата да бъдат себе си! Което, честно казано, се случва и без вълшебни рибки, независимо от нас, големите. А пък в реалния живот, където няма Златна рибка, аз, Госпожата, понякога си мечтая за един печеливш тото фиш, който да ми помогне да сбъдна една друга своя мечта - да отворя малък киносалон само за деца, където от сутрин до вечер малчуганите за могат да гледат кино.

Освен киното, което гледат, и книжките, които четат днес малките, все по-рядко са тези от детство на Госпожата - днес "Емил от Льонеберя", "Ние, врабчетата", приказките на Андерсен, Оскар Уайлд, Братя Грим и Шарл Перо са заменени от "Дневникът на един Дръндьо","Пърси Джаксън и боговете на Олимп", "Хари Потър и философският камък", "Момчето Нинджа". Важното обаче е да четат! Защото сред децата има и такива, които казват, че четенето било скучна работа. Това натъжава Госпожата и тя трябва постоянно да убеждава малките птички, че книжките не са само хартия с букви, а познание, пътешествие за приключенци.

Люмиерчетата, както наричам моите деца от клуба, обичат детските спектакли. И си имат един предпочитан - спектакълът "Сън" от Магда Борисова, който вече втора година е сред хитовите представления на ДТ "Стоян Бъчваров", Варна. Харесват повече театъра с актьори, отколкото този с кукли - все пак актьорите се появяват от плът и кръв на сцената. И макар театърът да е различна муза от киното, люмиерчетата постепенно се запознават с кухнята на творчеството, защото Госпожата им създава преживявания, като ги води например на генерална репетиция. Така те разбират, че играта е магия, създадена с труд, постоянство и упоритост. Осъзнават, че театърът и киното не са фабрика за звезди, а неистова работа, в която ценни са артистите, готови да се отдадат изцяло на процеса.

Преди финала на всяка календарна година, аз, Госпожата, си пожелавах да напусна Варна или да попадна в театъра на някой провинциален град, където да работя по специалността си. Кроях планове как ще се сбогувам с детето в себе си, с морето Тази година обаче не си пожелавам това. Защото си открих бисерчето - децата! Тяхната чистота, невероятните им измишльотини, наивността им, дори закъсненията им за час ме забавляват и вдъхновяват. И ако не сме постоянни в усилията си да им покажем света в пъстротата му, в позитивното и негативното, ако не ги научим да откриват, да създават, да разсъждават, да са упорити, да работят и да оценяват труда на другите, да приемат различното, да бъдат искрени, ще трябва да си признаем, че сме се провалили. А пък ако аз, Госпожата, не успея в тази своя мисия с тях, това би било поредното жестоко кръстче от въртележката на собствения ми живот.