Гергана Русенова
Вечерни новини
Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"
В сегашната си позиция като computational designer в немското инженерно бюро KnippersHelbig тя се занимава с дизайна и реализацията на геометрично сложни архитектурни обекти, симулации на термични процеси във фасади и автоматизация на процеси.
Един спокоен неделен следобед, излегната на дивана, чета нашумяла българска книга и размишлявам над "дискретните чудовища" (1) от моето собствено минало. Неочаквано дъждовно и студено е за средата на юли, дори в Германия. И то след жестоката гореща вълна, която заля южната част на страната само седмица по-рано. Но пък май ще трябва да свикваме, нали знаете, глобалните климатични промени...
Та, традиционно в неделя в Германия всичко е затворено и улиците, дори в центъра, са пусти. Царят завидно спокойствие и тишина. Временно съм се установила в най-старата част на града в сграда от 1750. 151-годишният дървен под скърца жално под ходилата. 273-годишните, наклонени от тежестта на времето, стени стоически продължават да носят таваните под изкривените си плещи. Дървени похлупаци от външната страна на прозорците, запретнати с резета, храбро бранят обитателите на сградата от несгодите на времето, включително от гореспоменатите глобални климатични промени.
Архитектурната ми душа откровено ликува, отваряйки очи всяка сутрин в тази обстановка, въпреки липсата на прави ъгли и едва доловимата миризма на застаряло. Понякога, пиейки сутрешното си кафе на масата в хола, си представям, че ако някой ме попита точно в този момент "Коя е любимата ви сграда", с неприкрита гордост бих избрала тази. Съществуването ѝ е чудесен пример за природосъобразно и "устойчиво" (2) архитектурно решение. Какво "по-устойчиво" от това да съхраняваме, използваме и креативно преустройваме онова, което вече е сътворено?
Вместо да го събаряме, изгаряме или оставяме да изгние с цел да строим на ново, произвеждайки излишна енергия и хабейки ценни ресурси? В една от известните си лекции - "Човек на света" от 1966, архитектът, изобретател и футурист Бъки Фулер сравнява планетата Земя с космически кораб, който разполага само с определен обем ресурси (3). Аналогията, разбира се, не е случайна, а е приятна закачка с по това време ожесточената надпревара между САЩ и СССР за покоряване на Луната.
А посланието за черногледите е, че когато ресурсите свършат, пътешествието с чудния космически кораб приключва. Ако приемем тезата, че най-често използваните в строителството суровини са на изчерпване, то градът от бъдещето би трябвало да е нещо различно от лъскави нови сгради и превозни средства, стремглаво прелитащи като летящи чинии. Такава именно е била визията за града от бъдещето според черно-белия ням филм "Метрополис", създаден през 1927 г. Ако не сте го гледали, ви го препоръчвам. Както се казва, "изкуството е огледалото на света" (4). Любопитно е да се огледаме в една почти 100-годишна киноутопия, която частично се е превърнала в съвременната реалност на някои градове (далеч не всички): стържещи небето сгради, пърхащи превозни средства, безкрайни върволици от устремени граждани...
Все символи на технологичен напредък и просперираща урбанизация - явления, реални за малцина и заветна мечта за много повече... Простете, отклоних се доста от първоначалната история. Не искам да се оправдавам, но сигурно ще се случи отново, въоръжете се с търпение.
Връщам лентата назад: Германия, юли, неделен дъждовен следобед, сграда от 1750, дървени капаци... Освен мириса и тихото трополене на дъжда през отворения прозорец влиза и унасяща мелодия от ромоленето на минерален извор. Този неуморно работещ паметник на културата удовлетворява нуждите на нестихващ поток от горди граждани, които 24 часа/7 дни в седмицата пълнят една след друга бутилки, дамаджани и дори цели бидони с безплатна, богата на минерали, вода.
Понякога дори се образуват опашки от хора, захващат се разговори, заформят се познанства. Кой знае, може би тези познанства прерастват в приятелства, а приятелствата в нещо повече, а дано! Изворът като един добър самарянин изпълнява важна социална роля, скъсявайки дистанцията между жителите на града. През седмицата тук идват групи туристи да се почерпят с чаша вълшебен еликсир и посръбвайки със задоволство, да чуят как чак древните римляни са пълнели съдовете си със същата тази вода. Този минерален извор е ценно парченце история. Изваян от камък и поставен тук през 1831 г., той е пощаден свидетел както на жестоки военни конфликти, така и на щастливи мирни дни...
А в дъждовния юлски следобед на нашата история минералният извор играе мълчалив съдник на една далеч по-злободневна драма. По (не)воля на съдбата отвореният прозорец на всекидневната ми е като балкон в концертна зала, предоставящ оптимален ъгъл за наблюдение на събитията около извора. Размишлявайки над въпроса "Как се живее в остър дефицит на бъдеще" (5) , провокативно поднесен от неделното ми четиво, ставам от дивана и се насочвам към отворения прозорец за глътка свеж въздух с надежда за просветление и яснота. Вместо това получавам отрезвителна доза реалност.
Очите ми виждат две добре облечени дами, с накити и слънчеви очила, застанали до извора. До тях е паркирана пазарска количка, пълна с дрехи и обувки за поне осемчленно семейство. Докато аз безсрамно изучавам модните вкусове на фамилията, видно по-младата от дамите невъзмутимо потапя чифт мръсни чорапи в паметника на културата, а другата, застанала в поза "амфора", възпитателно дава напътствия. Ушите ми долавят думите: "А така, маме, хубаво ги стисни"... на български език.
Направило ли ви е впечатление, че особено от пандемията насам в някои градове или части от тях (от онези с многото йога студиа и веган магазини) е модерно да се говори за необходимостта да сме по-осъзнати духовно и физически? Рядко в живота си съм усещала по-осъзнато къде точно се намират ушите ми, горящи в ужасяващ синхрон заедно с духа ми, подкладени от неочаквано разигралата се сцена. Представете си как целият ми ден, не, целият ми живот е наниз от причинно-следствени събития, довели ме пред този отворен прозорец в този дъждовен ден, за да стана свидетел на точно тази сцена.
Но историята продължава... Докато аз се опитвам (безуспешно) да потуша пожарите си, мъж на средна възраст се приближава до извора и започва яростно да крещи на не особено граматически правилен немски: "Не ви ли е срам, това е паметник на културата! Махайте се веднага от тук или и други ще разберат какви ги вършите и ще дойдат и те. Това е моята страна! Връщайте се там, откъдето сте дошли."
Градът на настоящето е разделен, независимо от броя на лъскави електрически коли в него. Болестта на разделението не дискриминира. Подобна на един наскоро покорил света вирус, тази стара познайница продължава да поразява и български, и немски, и всякакви други градове по света. Дали е цветът на кожата, езикът, религията, половата идентификация, съдбата на един съветски паметник от миналото...
Все ще се намери повод една група от хора да се противопостави срещу друга. Мисля си, че в повечето случаи болестта на разделението се разпространява толкова успешно, защото хората забравят миналото, не искат да си спомнят факти или отказват да се снабдят с достатъчно информация. Някои пък, страхувайки се от невидимите чудовища, дебнещи в бъдещето, предпочитат познатите чудовища от миналото. Както казва лирическият Аз от неделното ми четиво, колкото и страшни да са били те, поне вече сме ги виждали на дневна светлина. И така, оказва се, че навярно по различни причини, но все пак цели 32.6% от българското население биха искали да живеят в миналото, по-точно в периода 1954 - 1989 (6). Умът ми отново прави болезнен паралел с неделното ми четиво и безпомощно въздъхва: "Може ли миналото да бъде съживено или съчленено отново? А трябва ли? И колко минало всъщност може да понесе човек?" (7).
И докато ние тук се тормозим със сложни въпроси и истории за несгодите на някакъв си стар минерален извор, животът и времето категорично продължават с еднопосочен билет към бъдещето. По всичко личи, че това бъдеще ще е преобладаващо градско. През 2015 74% от българското население е било разпределено по градовете, а през 2035 статистиците предричат растеж с допълнителни 6.6% (8). Тази прогноза отговаря на световните тенденции за урбанизация и глобализация, т.е. ние, българите, не сме специални и не сме сами в проблемите си, породени от тези процеси. Напоследък навсякъде по света изникват публикации като тази за "последния човек на Родопите" (9).
От различни точки на света потоци от хора всекидневно решават да изтръгнат корените си, натоварват къщите на гърбовете си и поемат към близки и далечни големи градове в търсене на по-добро бъдеще. Градовете постепенно набъбват, достигат критичната точка на своята пълнота и се разстилат, завличайки със себе си неконтролируема комбинация от корупция, монополизъм, черни пазари и сиви икономики. Получава се разминаване на графици, защото една от главните характеристики на големия град е, че растежът изпреварва развитието му (10). Горкият голям град се опитва да се надбягва и сражава срещу собствените си обитатели. Но уви, в повечето случаи просто подтичва зад тях, кърпейки най-силно кървящите си рани.
Механизмите на големия град са тромави, а понякога умишлено допълнително забавени. Сякаш му липсват правилните инструменти, за да се защити. И тук със сигурност ще се изправи някой, енергично развявайки знамето на дигитализацията като панацея. Защо всички градове да не последват примера на Сингапур, който преди няколко години амбициозно заяви, че иска да се превърне в първата "умна нация" (11)? Чакайте малко, а дали на всички останали нации, които не могат (или не искат) да са "умни", ще се лепне етикет "глупави"? Но отговорът на този въпрос не е важен в настоящето. Може би ще се окаже ключов в бъдещето, но сега затворете очи.
Представете си пътища, оборудвани с модерни наблюдателни системи, които real time (12) снабдяват с информация "умни" електрически автомобили, предотвратявайки задръствания и пътнотранспортни произшествия. Представете си напълно дигитална администрация! Представете си електронни машини за гласуване! И най-накрая, представете си 24- часова охранителна система за осквернения извор от нашата неделна история, която чрез анализиране на кадрите с изкуствен интелект разпознава, когато някой пере мръсните си чорапите в скъпоценната вода. На нарушителя автоматично се изпраща глоба, защото "умният град" знае всичко за всеки пребиваващ на територията му. Представете си какъв благодат и просперитет ще царят тогава навсякъде по света! И сега вдишайте дълбоко, издишайте и бавно отворете очи.
А дали аз, а (може би) и вие не осъдихме двете дами от нашата неделна история прекалено бързо? Дали те не ни подтикват към един друг прочит на ситуацията, замъглен досега от общоприети норми за приличие и прикрито пренебрежение към определен обществен слой? С други думи, замислете се за миг. Възможно ли е видът и езикът на тези дами да отключват опредена реакция, определено мнение, автоматично осъждане? Защо пък да не може човек да си изпере чорапите в извора? Той нали е за всички. Защо предпочитаме да харчим вода, този толкова ценен ресурс, за пране на чорапи вкъщи?
Помислете за количеството енергия, което се изразходва, за да се пречисти и докара вода до нашите домове. Не би ли било решение да се използва близък натурален извор, който така или иначе си тече, по-природосъобразно и "устойчиво"... Както хората са правили в миналото, като перели в реките? Ах, това пусто минало. Дали умът ми не търси доводи в миналото, изморен непрекъснато да осъжда хората от настоящето? Не съм сигурна. А вие?
Въпреки че нямам категорични отговори на повечето въпроси в тази статия, се чувствам спокойна и радостна да живея във време, в което дигитализацията, разумното използване на материали и технологичният напредък не са далечна мечта. Те са тук и сега и се развиват по-бързо от всякога. Само трябва да се пресегнем и ще ги достигнем. НО до каква степен настоящият гражданин ще събере смелост да се пресегне и дали ще използва тези средства в полза развитието на града и света е въпрос на приоритети и ценностна система.
Надеждата е, че повечето съвременни граждани и особено онези, които са отговорни за взимането на големи решения, притежават една стабилна ценностна система, която им помага да подредят приоритетите си съобразно общото благо. А какъв ли ще е гражданинът от бъдещето? Моят личен отговор: какъвто си го отгледаме и възпитаме... Родители и учители, цялото общество, всички ние имаме тежката отговорност (както впрочем винаги е било) заедно да изградим ценностната система и мироглед на поколението след нас... Успех!
1 "Времеубежище", Георги Господинов, "Жанет 45", 2020, стр. 64
11 Превод от английски на словосъчетанието smart nation
12 Превод от английски на словосъчетанието real time - в реално време
3 коментара
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.