Следващите 30 | Пазарът на съвременно изкуство в България ще стане реалност

Завръща се фигуралната композиция, която изразява политически и социално ангажирани теми

Весела Ножарова

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.

Весела Ножарова е сред най-активните изкуствоведи, куратори и критици у нас, а дългогодишните си наблюдения и изследвания тя обедини в обемния труд "Въведение в българското съвременно изкуство 1982 - 2015". Куратор е на съществуващата от вече 30 години галерия "Кредо Бонум" и също така е част от фондация "Изкуство - Дела & Документи".

Всяко настояще е ново за своите съвременници, съответно и в бъдеще всяка художествена реакция би трябвало да е напълно нова и уникална, позиционирана в контекста на своето време. Разбира се, невинаги е така. Още повече че българското изкуство поначало живее в перманентно догонване спрямо световните тенденции.

Слава богу, новите поколения в изкуството влизат на сцената през най-различни врати. Младите художници учат на различни места по света и нямат усещането, че трябва да дължат нещо на някого. Те са без багаж и в добрия, но и в лошия смисъл на думата. Най-общо лично аз забелязвам в новите поколения, които в момента се развиват, едно различно отношение към материалността на изкуството, към новата репрезентация, към комуникацията с публиката. То е все по-ефимерно, дигитално, полифонично.

Отсега се забелязва нова вълна на интерес към живописта и рисунката. Завръща се фигуралната композиция, която изразява политически и социално ангажирани теми. В същото време, дали заради липсата на силни комерсиални галерии, в България крайният резултат от връщането към материалността на изкуството съвсем не е технически съвършен, нито траен. Всичко изглежда и трае колкото една изложба.

Това, което се задава като тенденция в България, е пазарът на изкуство. Той почти напълно отсъстваше, но ето че постепенно стигаме до него. За това има много икономически, социални и културни фактори: у нас вече има достатъчно силна средна класа. Има и истински заможни хора. Изкуството е търсено на ниво интериор, което е първата естествена крачка към развиване на пазара. В същото време вече имаме поколения българи, които са живели и учили в чужбина - те имат различен културен опит, който търсят да приложат в България. В момента има много публика за музейни и изложби на съвременно изкуство и тази публика е извън обичайния професионален кръг. Нормално е и да чуваме все по-често за големи частни колекции. Въпреки лошите знаци, които държавата отправя към този тип дейност, все още съществува представата, че колекционерството и търговията с изкуство задължително имат общо с нечистите пари, все още практиката е тези дейности да не се стимулират, а да подлежат на рестрикции.

Последните години ни научиха, че може да ни се случат напълно непредсказуеми и невероятни неща. Всички наши представи за бъдещето рискуват да се окажат нереалистични. Затова можем само да спекулираме, както са правили първите писатели фантасти. Ако случайно нашите предвиждания се сбъднат, ние ще бъдем провъзгласени за пророци, надарени с оракулски качества.

Струва ми се, че с тази бърза динамика, с която живеем, след 30 години колелото ще се е завъртяло не един, а два пъти. Така че си представям, че тогава вече ще живеем в един постдигитален свят. Махалото ще бъде в точка, максимално далеч от високата технологичност, в която си мислим, че вечно ще живеем. Представям си, че музеят на бъдещето всъщност ще бъде тих, консервативен, с удобни пейки за сядане, от които да можем дълго да гледаме картина на Караваджо. И това е само оптимистичната ми фантазия.