Следващите 30 | Какво ще е нашето времеубежище след 30 години

Георги Господинов

Вечерни новини

Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"

Георги Господинов е най-превежданият и най-награждаваният извън България български писател.

Той е първият българин, носител на литературната награда "Букър" за романа "Времеубежище" заедно с преводачката Анжела Родел.

Да пишеш за бъдещето, ще рече да си сигурен, че него ще го има, стои някъде напред и те чака. Първото, което трябва да си кажем, е, че това вече не е така очевидно. Ще го бъде ли бъдещето? Ще ни бъде ли в бъдещето? Бъденето на бъдещето е дълбоко несигурно. Самият корен на думата съхне.

По мое време вечният въпрос към децата беше "Какъв искаш да станеш, като пораснеш?". Забелязвам, че този въпрос започна да изчезва. Не го чувам вече така често. Въпросът, струва ми се, изчезва поне по две причини. Първата е, че професиите вече не са нито това, нито тези, които бяха. Професиите на миналото не са тези на бъдещето. И за бъдещите не знаем почти нищо. Новите кризи, технологии и изкуственият интелект ще искат съвсем нови компетентности. Стихчето от някогашните читанки "Машинист е моят татко, машинист ще стана аз" отдавна не важи.

Втората причина да не питаме какъв искаш да станеш е в самата криза на представата за някакво утре. Това изчерпване на ресурса на бъдеще се случи пред очите ни в последните няколко години. В един от онези безкрайни дни на пандемията дъщеря ми, тогава на 13, влезе в стаята и каза ей така между другото: "Е, вие поне сте поживели." Не беше се виждала с приятели от два-три месеца, не се знаеше кога ще свърши пандемията (нито сега е съвсем ясно свърши ли и кога ще е следващата).

Когато едно дете изрече такива горчиви думи, а съм ги чувал и от други нейни връстници, светът започва да се върти по друг начин. Случва се нещо много важно, с което вече живеем. Усещането за бъдеще е започнало бързо да се топи подобно ледовете на Антарктида.

Не самото бъдеще е изчезнало, а усещането за него. И това е още по-отчайващо. Така или иначе ние никога не живеем в стаите на бъдещето. То е само хоризонтът, към който се движим, то е тягата, механизмът, задвижващ личното ни време и мечтание. Онова утре, без което не се съмва. Бъдещето е абстракция, но усещането за бъдеще е нещо конкретно и лично, вътре в нас. И това ще бъде задачата ни за тези следващи 30 години - да възстановим бъдещето и усещането за него. Да издърпваме сантиметър по сантиметър време и пространство за живеене от прииждащите апокалипсиси - климатични и екзистенциални. Всъщност климатичната и личната ни криза все повече се оказват двете страни на един и същ срив. Свързани са по-здраво, отколкото си мислим. Вече се пише за тежка климатична депресия. Няма как да си в равновесие, когато майка ти умира. Няма как да не го усетиш с цялото си тяло и сърце.

Така или иначе ние никога не живеем в стаите на бъдещето. То е само хоризонтът, към който се движим, то е тягата, механизмът, задвижващ личното ни време и мечтание. Онова утре, без което не се съмва. Бъдещето е абстракция, но усещането за бъдеще е нещо конкретно и лично, вътре в нас

Зададеният тук въпрос какво ще е нашето времеубежище след 30 години, както казах, има една твърде оптимистична презумпция - че живота и бъдещето ще ги бъде. Вътре в него обаче се крие и друг драматизъм. И да го бъде живота, пак ще има нужда от убежища във времето или убежища от времето.

Късият отговор е, че след 30 години времеубежището ще бъде в нашето днес. Ние, нашето настояще тук и сега, ще е времеубежището. Да, знам колко е шокиращо, за мен също. Как някой може да търси убежище в дни като днешните. Не живеем ли в последните 3-4 години в един от най-мрачните периоди - първо пандемия, после война. Какво по-лошо може да се случи на едно поколение? Но такава е логиката на отиващата си памет - и на романа, който й посветих. След 30 години, ако допуснем, че светът е на мястото си, нашето сега ще е миналото, при което ще идваме ние и нашите деца на свиждане или да търсим подслон.

Това ще е тяхното сигурно място и защитено време. Така че днес обзавеждаме тяхната (и нашата) стая на миналото. Само дето не можеш да имаш собствена стая, без да имаш къща. Този дом, наречете го Земя, е големият залог за следващите 30 години. Никога идеята за Земята като общ дом не е била толкова буквална, належаща и болезнена. Бъдещето не е личен проект. И това е, което ми се ще да чуят всички - от тези, които вземат найлонова торбичка, до собствениците на компании, експлоатиращи безмилостно природата. Бъдещето не е личен проект. Животът не е личен проект. И щастието също. Нещо рязко се е сменило и трябва сега да го усетим. Не можеш да си щастлив в свят, който жестоко страда. Не можеш да оцелееш в дом, който се срутва отгоре ти. Не можеш да спасиш (с всичките пари на света) собствената си стая в такъв срутващ се дом.

Бъдещето не е личен проект. Животът не е личен проект. И щастието също. Нещо рязко се е сменило и трябва сега да го усетим. Не можеш да си щастлив в свят, който жестоко страда. Не можеш да оцелееш в дом, който се срутва отгоре ти. Не можеш да спасиш (с всичките пари на света) собствената си стая в такъв срутващ се дом.

Преди десетина години бях поканен от "Капитал" да напиша текст за следващите 20 години. Този текст, той самият вече е минало, свършваше така: "В този ред на мисли моята най-оптимистична прогноза за следващите 20 години е, че най-важните неща ще останат същите, а именно: Хората ще продължат да четат книги и да плачат над измислени герои, ще изпитват съчувствие и любопитство, ще стоят на слънце до късна есен и ще се радват на сняг през зимата, ще пътуват спокойно, днешните деца ще имат свои деца и всичко ще бъде така, както е било преди 20 години или 20 века. Това никак не е малко. И всъщност е всичко"

С днешна дата обаче ще трябва да добавя едно голямо НО. Но всичко това има някакъв минимален шанс да се случи, ако сега рязко се събудим и разберем, че в тази секунда ние вече сме започнали да губим описания тук свят. В тази точно секунда, когато дочитаме този текст, един ледник започва да се топи и се движи все по-бързо, някъде става потоп и умират хора, изсичат се гори в Амазония или наблизо в Гърция тръгва нов пожар, някъде едно дете умира без вода. Всичко това е по-близо, отколкото мислехме, и се движи с огромно, вече непредвидимо ускорение. Вече не можем да повтаряме циничната фраза "След нас и потоп". Потопът е тук, около нас.

Във "Времеубежище" става дума и за това, че понеже нямаме проект (и мечта) по бъдещето, което носи само тревога и ужас, започваме да градим минало. Не да се връщаме в миналото, а да връщаме миналото като единствено близък проект. Може би отсъствието на мобилни телефони, компютри, мрежи, всякакви изкуствени заместители, включително на интелект, ще бъде такъв лукс, какъвто е сега присъствието на тези неща. Само най-богатите ще могат да си позволят да нямат. Или най-големият успех на новата технология ще бъде да създаде (пресъздаде в детайли) едно аналогово минало като настояще. Бъдеще, което произвежда минало.

Но ето и опасността - някой дилър на популизма да ни продава миналото като бъдеще. Една преработена или пренаписана идеологически версия на миналото като бъдеще. Миналото трябва да си остане в миналото. Да си го спомняме, да се връщаме поединично и за малко в него, да постоим в пълните му с отминали думи, миризми и звуци стаи, след което да излезем и да затворим внимателно вратата, за да не смесваме времена, както съветваше Гаустин.

Ако все пак трябва да формулирам прогноза, може би най-оптимистичната би била, че след 30 години някой ще прочете (жив човек, не изкуствен интелект) и ще си каже: "Е, тези старчета замалко да изпуснат нещата, ама все пак са се събудили навреме." И тогава в стаята на четящия да влезе едно дете и да не казва онези мрачни думи от началото на текста, да се усмихне спокойно и да излезе с приятели. Затова е цялата работа. Бъдещето да е с лице на дете.