Светът не постига високите си цели за климата. Време е за малко реализъм

Все още има надежда, че превишението може да не е твърде голямо и да е само временно, но дори тези утешителни възможности стават все по-малко вероятни.

Катастрофални последици

Последиците от неуспеха на света да ограничи емисиите са катастрофални, и то не само за кораловите атоли в Тихия океан. Свързаните с климата бедствия се увеличават - от Пакистан, чиято голяма част беше наводнена от необичайно силния мусон миналото лято, до Флорида, която през септември преживя най-смъртоносния ураган от 1935 г. насам. Дори и по-малко смъртоносни смущения на времето като изключителната гореща вълна в Европа миналото лято нанасят огромни икономически щети, като затрудняват транспорта, разрушават инфраструктурата и намаляват производителността.

В отговор на всичко това трябва да се прояви доза реализъм. Много активисти не искат да признаят, че 1.5°C е загубена кауза. Но ако не го направят, ще удължат грешките, допуснати в Париж, където световните правителства приеха Херкулесова цел без никакъв реален план за постигането ѝ. Делегатите, които се събраха в Египет, трябваше да се поучат от неуспеха, а не да се залъгват с фалшиви надежди. Те трябва да бъдат по-прагматични и да признаят някои трудни истини.

Първо, намаляването на емисиите ще изисква много повече пари. Грубо казано, глобалните инвестиции в чиста енергия трябва да се утроят от днешните 1 трлн. долара годишно и да се концентрират в развиващите се страни, които генерират по-голямата част от днешните емисии.

Слънчевата и вятърната енергия могат да бъдат по-евтини за изграждане и експлоатация от по-замърсяващите видове, но мрежите трябва да бъдат преустроени, за да се справят с непостоянното им производство. Отпускането на заеми на преференциални цени и помощта от богатите страни са от съществено значение и са морален императив. Необходимите суми обаче са много по-големи от тези, които могат да бъдат изстискани от западните донори или международни организации като Световната банка.

Затова правителствата на развиващите се страни, особено на тези със средни доходи, ще трябва да работят с богатия свят за мобилизиране на частни инвестиции. От страна на развиващите се страни това ще включва значителни подобрения на инвестиционния климат и приемане на факта, че те ще трябва да отстъпят част от контрола върху енергийната политика. От страна на донорите това ще включва съсредоточаване на разходите върху схеми, които "привличат" частен капитал, като например обезщетяване на инвеститорите срещу политически и регулаторни рискове, поемане на дялово участие в частни проекти и съгласие за поемане на първия транш от загубите, ако нещата се объркат. Те ще трябва да правят неща, които не харесват, като например да помагат на най-бедните страни да затварят въглищни централи. Но без отстъпки и от двете страни светът ще се изпече.

Трудната раздяла с изкопаемите горива

Втората тежка истина е, че изкопаемите горива няма да бъдат изоставени за една нощ. Европа се бори да изгради съоръжения за внос на природен газ, след като изгуби достъпа до руските доставки, именно защото не може да измисли незабавна алтернатива. За някои по-бедни страни инвестициите в газ в съчетание с възобновяеми енергийни източници все още са необходими - да се помогне на повече граждани да имат електричество, което подобрява живота им, също е морален императив.

Третата истина е, че тъй като 1.5°C няма да бъдат достигнати, трябва да се положат повече усилия за адаптиране към изменението на климата. Адаптацията винаги е била пренебрегваното доведено дете на политиката в областта на климата, към което активистите са имали недоверие като към средство за отвличане на вниманието от намаляването на емисиите или - което е още по-лошо - като извинение да не се правят никакви съкращения. Но независимо от всичко светът вече е изправен пред повече наводнения, суши, бури и горски пожари. Особено за развиващите се страни, но също и за богатите, подготовката за тези бедствия е въпрос на живот и смърт.

За щастие голяма част от адаптацията е възможна. Тя може да бъде толкова проста, колкото осигуряването на земеделски производители с по-устойчиви сортове култури и изпращането на предупреждения за циклони до хората, които са в опасност. Още по-добре е, че тези мерки обикновено имат допълнителни ползи, освен че помагат на хората да се справят с изменението на климата. Това е област, в която дори скромната помощ от богатите страни може да има голямо въздействие.

Въпреки това те не отделят обещаните средства, за да помогнат на най-бедните да се адаптират. Това е несправедливо: защо бедните земеделски производители в Африка, които не са направили почти нищо, за да предизвикат климатичните промени, трябва да бъдат изоставени да страдат от тях? Ако богатият свят позволи на глобалното затопляне да опустоши и без това нестабилните държави, той неизбежно ще плати цената за това в недостиг на храна и увеличаване на броя на бежанците.

Охладете я

И накрая, след като признахме, че планетата ще стане опасно гореща, политиците трябва да обмислят по-радикални начини за нейното охлаждане. Технологиите за изсмукване на въглероден диоксид от атмосферата, които сега са в начален стадий на развитие, се нуждаят от голямо внимание. Това се отнася и за "слънчевото геоинженерство", което блокира постъпващата слънчева светлина. И двете технологии се ползват с недоверие от страна на активистите за климата - първата като фалшиво обещание, а втората като страшна заплаха. По отношение на слънчевото геоинженерство хората имат право да се притесняват. То би могло да бъде опасно и да се управлява много трудно. Но така ще бъде и с един все по-горещ свят.

Превишаването на температурата с 1.5°C не означава, че планетата е обречена. Но това е смъртна присъда за някои хора, начини на живот, екосистеми и дори държави. Да оставим момента да отмине, без да помислим как да насочим света към по-добра траектория, би означавало да подпишем още смъртни присъди.

2023, The Economist Newspaper Limited. All rights reserved