Много шум за нищо

Да не се обещава абсолютно нищо е на мода сред мениджърите в наши дни. И все пак водещи корпоративни шефове бързат да декларират ангажимента си за нулеви нетни емисии. С това те имат предвид, че техните компании ще намалят драстично нетните емисии на парникови газове (ПГ) - до нула, или дори ще станат отрицателни, вероятно като използват технологии за извличане на въглероден диоксид от въздуха. Тези обещания са в съответствие с ангажиментите, поети от много правителства съгласно Парижкото споразумение за намаляване на националните емисии на парникови газове до 2050 г., за да се ограничи глобалното затопляне.

Като се има предвид, че много индустрии в миналото не са били склонни да приемат тежки климатични цели (или, както в случая със сектора за изкопаеми горива, са лобирали срещу тях), това на пръв поглед изглежда забележително. Неотдавнашен анализ на най-големите 2000 публични компании в света установи, че над една пета от тях - реализиращи продажби за близо 14 трлн. долара годишно - са прегърнали целите за нулеви нетни емисии. Повече от две трети от фирмите, продаващи домакински продукти и такива за лична хигиена например, са поели такива ангажименти. В Америка около една четвърт от големите промишлени компании в индекса S&P 500 са направили това. Някои технологични гиганти, включително Alphabet и Microsoft, дори твърдят, че ще изчистят от атмосферата всички въглеродни емисии, които са изхвърляли в своята корпоративна история.

Въпреки че климатичните амбиции трябва да бъдат приветствани, подобни грандиозни твърдения трябва да се приемат със значителна доза съмнение по две причини. Първата е, че термините, използвани от много фирми за описание на техните климатични амбиции, които варират от "нетна нула", през "въглеродно неутрална" до "нулеви емисии и "въглеродно отрицателна", наистина са хлъзгави. Невинни наблюдатели може да си помислят, че това ангажира компанията да направи огромни намаления на своите емисии на парникови газове, но това не е непременно така. Повечето компании планират да направят известни съкращения на емисиите, което може да се окаже болезнено и скъпо, и да постигнат останалата част от въглеродната си цел чрез закупуване на по-евтини "компенсации" (като кредити за проекти за възобновяема енергия или за опазване на гори, които улавят въглерод), които се различават значително по качество. Тази вратичка позволява на фирмите да дават зелени обещания, без да обясняват как точно планират да ги изпълнят.

Втората причина за скептицизма е, че повечето от тези ангажименти се поемат за 2040 г., 2050 г. или след това. Като се има предвид, че вероятно никой от шефовете, които дават тези обещания, няма да бъде начело тогава, е тревожно лесно да поставят амбициозни цели, за които няма да бъдат държани отговорни, когато му дойде времето. Много компании също така използват дългия времеви хоризонт като извинение да не уточняват как ще бъдат постигнати целите им, като вместо това посочват неуточнени бъдещи иновации, които магически ще решат проблема. В тв реклами, които тръбят за целта нулеви емисии до 2040 г., Amazon дори си признава, казвайки: "Ние всъщност не знаем как точно ще стигнем дотам."