Трябва да се вслушаме в предупреждението на пандемията

Пандемията от коронавирус е предупреждение за човечеството. Тя е напомняне, че въпреки целия ни технологичен прогрес човечеството остава уязвимо за катастрофи, които разтърсват света.

Мнозина наричат 2020 г. безпрецедентно време, но истината е точно обратната. Ние отдавна сме уязвими към опустошителни пандемии. Черната смърт от 1346 - 1353 г. убива около една десета от световното население, включително близо една трета от хората в Европа. Пренасянето на европейските болести в двете Америки може би е убило приблизително 90% от живеещите там хора - отново около една трета от световното население. А само преди 100 години грипът от 1918 г. (първата наистина глобална пандемия) убива един от 30 души по света. Наистина безпрецедентно би било, ако нашата уязвимост беше приключила. Сегашната катастрофа е просто епизод от много дълга тенденция.

И все пак има едно отношение, в което нашето време е действително без прецедент. С развитието на ядрените оръжия през XX век способността на човечеството да ескалира най-после стигна точката, отвъд която бихме могли да причиним катастрофи от най-големия възможен мащаб - унищожението на нашия собствен биологичен вид, а с това и на всичко, което бихме могли да постигнем или в което да се превърнем. Подобно на всички биологични видове ние винаги сме били уязвими към ограничен фон от рискове за естествено унищожение, но те сега бледнеят пред рисковете, които сме създали сами. Към екзистенциалния риск от ядрена война наскоро се прибави този на екстремните климатични промени, а настоящият век ще донесе дори още по-големи рискове от напредъка на биотехнологиите и изкуствения интелект. Ще осъзнаем ли тези рискове навреме и ще предприемем ли нужните стъпки да ги контролираме, или ще продължим да се фокусираме върху други неща, докато тези рискове ни застигнат? Това ще е определящият въпрос на нашата епоха, а вероятно и на цялата човешка история.

Едно от най-големите предизвикателства при управлението на екзистенциалните рискове е, че трябва да оцелеем през цялото си бъдеще, без да падаме в тяхна жертва. Ако ни връхлети екзистенциална катастрофа, ще бъде твърде късно да учим каквито и да било уроци. Ето защо трябва да извличаме всеки възможен урок от предупрежденията, които получаваме - разминаванията на косъм като Кубинската ракетна криза от 1962 г. и катастрофите, които са тежки, но преживяеми, като пандемиите от 1346 г., 1918 г. и 2020 г.