Не същите стари песни

Националните химни са изостанали от времето, смята Катрин Никси. И е време да бъдат обновени

Ексклузивно съдържание от The Economist

Ексклузивно съдържание от кореспондент за Великобритания

2 автори

ЕС отблизо

Седмични новини за европейски регулации, бизнес и финансиране.

Националните химни могат да бъдат деликатна работа. Погребението на кралица Елизабет II премина с военна точност във всеки аспект с изключение на един - изпълнението на националния химн. Нацията, която в продължение на 70 години предано пееше едни и същи думи, се поколеба. "Бог да пази нашата милостива кралица" изглеждаше погрешно (очевидно беше леко късно за това). Но пък "Бог да пази нашия милостив крал" също се усещаше неуместно - все пак тя още лежеше там, в края на краищата. В Уестминстърското абатство паството стигна до компромис. "Да живее нашия благороден крал", провикна се множеството.

Британският химн съдържа и други противоречиви проблеми. Когато се изпълнява в своята цялост, той включва втори куплет, в който Бог е призован да "разпръсне нашите врагове" и да осуети техните "коварни номера". Когато химнът е изпълнен за първи път през 1745 г., изразените в него сантименти са възприети като толкова великолепно подходящи, че са посрещнати с "непрекъснати одобрителни викове", призиви за бис и "всеобщи аплодисменти" според свидетелствата на вестник Daily Advertiser. В по-чувствителната атмосфера на 2022 г. обаче и пред международна публика подобен текст звучи съвсем не толкова великолепно. И този стих разумно е премахнат.

Коронацията на крал Чарлз III, която ще се проведе през май 2023 г., е перфектна възможност за още обновявания. А и британският химн не е единственият, на който би му се отразила добре лека редакция. Много от националните химни са писани през XIX век; малко са тези, които защитават равенството и многообразието, както биха искали съвременните умове; и невероятно много на брой са пропити с кръв. Тя или се се пролива щедро (Алжир), или блика чиста (Белгия), или оцветява флага в червено (Виетнам), или мокри браздите (Франция).

Действително малко са нациите, които представят своето най-добро "аз" в химните си. Погледнете например химна на оспорвания регион Западна Сахара. Със своята ведра тоналност във F-мажор и с бодрия си маршов ритъм той насърчава патриотите да "отрежат главата на нашественика!" - и то не само веднъж, а два пъти, което вероятно е самата дефиниция на брутално убийство. Междувременно виетнамският химн също така уверява хората, че "пътят към славата е покрит с труповете на нашите врагове"; докато алжирският прибягва до музикална метафора, за да обясни (фортисимо), че алжирците са възприели "звука на картечниците за наша мелодия". Това не е точно нещо в стил Саймън и Гарфънкъл.

Някои проблеми ще са по-лесни за оправяне от други. Сексизмът е повтарящ се мотив в химните - но лесен за коригиране. Италия може да пожелае да преразгледа химна си "Италиански братя" и да го промени на "Италиански братя и сестри" - особено сега, когато има своята първа жена премиер Джорджа Мелони, която е лидер на партия, кръстена на химна. Тогава както мъжете, така и жените патриоти ще могат да се чувстват съпричастни, когато изпълняват жизнерадостния припев - "Готови сме за смърт!/Готови сме за смърт!/Италия ни призова. Да!" - което би било чудесна крачка напред към равенство между половете.

Има и други предизвикателства. Много от химните поощряват самонараняването; някои би трябвало да идват с предупреждения за опасност. Италианският например романтизира смъртта, докато "детският стих" в "Марсилезата" окуражава френските деца да умират като възрастните и да "споделят техните ковчези", вместо да приемат поражение. (Това смесва суицидните мисли с нотка исторически ревизионизъм - тъй като французите имат известен опит в миналото с предпочитането на поражението пред смъртта.) Турският химн пък образно описва как един ден падналите патриоти ще се надигнат от гробовете си: "Кървави сълзи ще се леят от всяка моя рана", гласи той, "и безжизненото ми тяло ще изригне от земята".

Наистина, ако прочетете няколко химна един след друг, ще ви е трудно да отпъдите мисълта, че авторите им са хора с нерадостна съдба. Мнозина изглеждат депресирани; неколцина са изпълнени с параноя; други демонстрират очевидна склонност към катастрофичност. Да вземем "Марсилезата", чийто първи куплет съдържа чаровния и наглед пасторален стих: "Чувате ли как в полята", започва той. Какъв ли би могъл да бъде този звук? Мучене на крави? Шумоленето на вятъра в лозовите листа? Не: това е "ревът на онези свирепи войници. Те идват, за да прережат гърлата на вашите жени и деца".

Накратко, има голям потенциал за подобрения. Химните вероятно биха могли да се фокусират повече върху положителните национални черти. Френският например би могъл да възпее гастрономическото величие, високоскоростните влакове и ядрената енергия, докато този на Турция би могъл да отбележи нейната селскостопанска самодостатъчност и удивителната й геополитическа гъвкавост.

Това не във всички случаи ще бъде лесно: националните химни често са дълбоко почитани и за тях са се сражавали и умирали хора. След Втората световна война Германия решава да спре да пее как е über alles (от немски - "над всички"). Когато Сталин умира, руският химн, възхваляващ вдъхновеното му ръководство, умира заедно с него - а по-късно Владимир Путин го преработва и възстановява. В голямата част всъщност тези кръвосъсирващи думи, които могат да бъдат открити в редица химни, се чуват рядко и са малко познати. Изкушаващо е да се заключи, че малцина биха забелязали, ако те и тeхните старомодни сантименти бъдат тихо изрязани и прибрани в транжорната на историята.