Тайван: Азиатската Украйна?

Лесно е да се види защо някои американски генерали смятат, че Китай ще нахлуе в Тайван през следващото десетилетие. Опасността от нападение е надвиснала над самоуправляващия се остров още от 1949 г., когато победеният режим на китайските националисти там е прогонен от комунистите на Мао Цзедун. Президентът Си Цзинпин би желал да се окичи с окончателната победа в гражданската война. Нито един лидер след Мао не е отдавал по-голямо значение на обединението, което Си свързва с намерението си за "национално обновление". Въоръжените сили на Китай са оборудвани и обучени за подобна офанзива и са инструктирани да се подготвят за нея до 2027 г., когато приключва третият петгодишен мандат на Си като лидер на партията. Обединението не може да се отлага до безкрай, казва той.

Изминалата 2022 г. донесе нови притеснения, след като председателят на Камарата на представителите на САЩ Нанси Пелоси посети Тайван. В очите на китайските власти визитата на Пелоси, макар и не безпрецедентна, наруши статуквото, върху което се крепи трудният мир. САЩ не признават китайския суверенитет над Тайван, но също така не признават Тайван като независима държава. Дипломатически отношения се поддържат само с континентален Китай (въпреки че Тайван бива въоръжаван). Пелоси е най-високопоставеният американски политик, посещавал Тайван от десетилетия. След като тя си тръгна, Китай демонстрира възмущението си по драматичен начин. Армията му изстреля балистични ракети над острова, изпрати десетки военни кораби и самолети към териториалните му води и проведе тренировки с бойни стрелби навсякъде около него, сякаш се готви за блокада.

Войната като че ли изглежда неизбежна отчасти защото Китай вижда как Тайван се отдалечава от него. Преди две поколения островът се от управляваше от военна диктатура, ръководена от националистическата партия "Гоминдан" (или KMT), която поне на теория приема, че Тайван е част от Китай. Днес Тайван е жизнена демокрация, ръководена от президента Цай Инг-вен и нейната Демократична прогресивна партия, защитаваща независимостта. Брутният вътрешен продукт на глава от населението е почти три пъти по-голям от този на континентален Китай. Свободата и просперитетът на Тайван с население около 24 млн. души (почти всички китайци от етноса хан) са имплицитно предизвикателство за автократите в Пекин. Обещанието на Китай за автономия на Тайван по модела "една държава, две системи" изглежда неубедително, откакто централната власт смачка Хонконг, с който преди това имаше същата сделка. Според социологически проучвания по-малко от 7% от тайванците желаят обединение.

Отношението на САЩ също се променя. Страната няма официален договор за отбрана с Тайван. През 70-те години на миналия век, когато Вашингтон започна да признава правителството в Пекин, Ричард Никсън дори обмисляше да изостави Чан Кайши - деспотичния лидер на партията КМТ. Последните американски президенти възприеха политика на "стратегическа неопределеност", целяща да спре провокациите на всички замесени страни. Но трансформацията на Тайван направи така, че е по-вероятно САЩ да им се притекат на помощ в случай на нападение. Президентът Джо Байдън също обещава да го направи (въпреки че всеки път когато го казва, съветниците му увъртат по повод неговото изявление). Съюзниците на САЩ разглеждат всеки конфликт като потенциален тест за решимостта на Америка да поддържа архитектурата за сигурност в Азиатско-Тихоокеанския регион.